ГОРСКИТЕ КАМЪЧЕТА 🌳🐜 - притча за щастие 🌸

Един баща се разхождал със сина си в гората. Момчето вървяло намусено и не му се говорело. Не обръщало внимание на песента на птиците, прохладата на въздуха и тихото шумолене на наблизо течащия водопад. Напразно бащата се опитвал да привлече вниманието му и да го разведри. Не помагали нито шегите по адрес на горските животни, нито обещанията за бодрост след разходката. Младежът само набивал маратонки в земята и току подритвал някоя камъче. Като видял, че така не става, бащата рекъл:

– Виждам, че нещо ти тежи и си ядосан, но ако споделиш с мен ще видиш нищо не е толкова значимо, че да нарушава спокойствието и радостта ти. – момчето го погледнало и троснато отвърнало:

– Лесно ти е на тебе ти никога не се ядосваш. Бащата замълчал помислил помислил и казал:

– Не винаги съм бил такъв, някога се ядосвах за какво ли не. Момчето измрънкало нещо с подозрение. - И как спря да го правиш?

– Ами, един ден така слънчев и прохладен като този тук, се разхождах с дядо ти по други пътеки и нещо се бях начумерил. Тогава дядо ти се спря. - Сине, вземи това камъче. – погледнах го неразбиращо, но го направих. След това рече: – Отсега нататък до края на нашата разходка всеки път, когато се сетиш за нещо, което те ядосва, гнети или терзае, искам да вдигаш по едно камъче от земята и да го пъхаш в раницата си. Камъчетата бяха малки, реших да не питам повече и започнах да вдигам по едно от горските пътеки, през които минавахме. Дядо ти мълчеше през цялото време. А аз вземах ли вземах камъчета… докато не стигнахме до колата. Едва тогава свалил раницата си усетих колко е натежала. Прехвърлих я едва едва между ръце и я изръсих на земята. Дядо ти се усмихна и рече:

– Всяка тъжна мисъл е едно камъче, и тя води със себе си още камъчета. В началото не обръщаш внимание и вървиш бодро, защото още са ти малко и не се усещат. Но ако се оставиш по течението на емоцията, създадена от тези мисли ще се окажеш вървящ през живота, мъкнейки много тежка раница. И то… до едно време. След това тази тежест ще те затисне. Да не говорим буксуването и бавенето по пътеката. Погледнах го замислено тогава и изсипах раницата в близките храсти. – Браво, моето момче. И другият път да внимаваш как тръгваш с мен, защото камъните чакат.

Момчето се усмихнало на баща си и решило да пробва заръката на дядо си. През целия горски път събирало дребни скални отломки и речни камъчета, които отговаряли на броя на негативните му мисли. Когато стигнали до водопада той бил напълнил раницата догоре и се влачел по пътеката. В този момент решил, да направи всичко възможно оттук насетне да не носи повече камъни в раницата си. Изсипал ги в течащата вода и започнал да внимава какви мисли се появяват в ума му. Всеки път, когато започвал да трупа камъчета гледал да компенсира с нещо хубаво. Като кучето на ъгъла, което го гледало с обожание и махало с опашка, мекиците със сладко на баба му и усмивката на Катя от съседния клас. И колкото повече хубави мисли трупал толкова по-леко му ставало на душата. И го обземала лекота, понякога дори му се струвало, че може да полети като птица. Но все пак било само едно момче, което се разхождало в гората на живота с все по-лека раница.

автор: Диляна Руменова