Ние хората сме свикнали непрекъснато да добавяме, вместо да изваждаме. Добавяме още храна за вечеря, добавяме още дрехи, с които смятаме да се украсим някой ден, но този ден така и не идва. Добавяме хора в обкръжението си, нови и нови с надеждата животът ни да стане по-интересен, да се превърне в безкраен празник, но само за да се усетим все по-изчерпани, все по-изгубени енергийно. Не осъзнавайки, че безкрайният празник вече е. В нас самите. Не е нужно някой да ни го привнася. И така щастието, то така и продължава да ни убягва. Големите промени чукат на вратата ни, но унесени от токсична привързаност към навика на деня си, ги отричаме и понякога дори залостваме портите по-здраво. За щастие на еволюцията, промяната има своите начини да нахлуе в подредения ни с претрупаност поовехтял свят и понякога дори направо да разбие с шут вратата на делника ни. И така да ни предизвика, че да няма накъде. И да стигнем до момента „Цък“, за да започнем най-после да изваждаме. Да напуснем в мир хора, които не ни носят добро усещане за нас самите. Хора, които ни пренебрегват, не ни уважават, подценяват. Хора, които ни натъжават, съвсем съзнателно. Хора, които очакват от нас много повече, отколкото те самите са готови да дават във връзката, общуването. Чистенето продължава. Започваме да се променяме и дрехите, които висят накупчени в гардероба, ни изглеждат чужди. Когато започнем да се променяме отвътре, отвън винаги личи. И така сортираме грижливо дрехите, които не ни носят радост и се освобождаваме от тях. Разбираме, кои от тях никога няма да облечем по една или друга причина. Може би просто не се вписваме повече в тях. Когато застанем пред огледалото на съзнанието с някой аксесоар или блуза си задаваме въпроса: „Това ще го нося ли? Аз виждам ли се на кафе облечена в него и по важният въпрос - виждам ли се щастлива, носейки точно това? Ще се чувствам ли уверена в тази рокля на оперативка с колеги?“ и ако отговорът е отрицателен и действието, което следва е ясно. Освобождаваме и освобождаваме, докато остане достатъчно пространство между дрехите, за да може радостта да тържествува в гардероба ни. Като погледнем разгърнатото гардеробно пространство трябва „да има въздух“, както казват художниците. Празното, бялото е онова прекрасно въздушно шеметно пространство, което издига новия ни живот на своите меки криле нагоре и нагоре. След гардероба започваме бавно и поетапно да освобождаме всяка стая на нашия дом. Както бавно и поетапно освобождаваме всяка стая в нашето съзнание. Стаята на добрите приятели се разрежда. Носи ни болка. Но така трябва, животът се ражда чрез болката. Така е устроен. Стаята на професионалната ни реализация се предекорира. Често в такива периоди решаваме да поемем в съвсем нова посока. Да развием нови умения и сменяме работата. Но само, за да опознаем една нова страна от себе си, тръгнали по пътя на естествената еволюция. Онази еволюция, която не пита, не чака и идва неканена, но необходима.
Неизбежна и потребна, тя сменя тапетите, отваря прозорците, изтръгва входната врата от пантите и я захвърля далеч. Много далеч, там където лежат бездиханни старите ни устои, носещите стени на нашия отминал живот. Конструкцията се сменя, но само за да бъде заменена с нова по-адаптивна, по-актуална, по-зареждаща. Тази смяна често отнема години, но тръгва само в един миг. Животът се променя за един миг. И ние с него също.
Kommentare