Стартирайки компютъра, 10 минути се опитвам да прекъсна обновяването на Windows 10. Всеки път. Нали всяка следваща версия ни води към прогрес и еволюция? „Деволюция“ ми идва на ум като дума, и се питам съществува ли такава. Сигурно. Докато чакам с носталгия се сещам за старата ми Тошиба с Вистата. А за нея говореха колко тежка била. Странно нещо са компютрите – ти му изключваш обновяванията и слагаш всички настройки на ръчни, а те едва след по-малко от ден отново се активират от само себе си. Като да блокираш всеки път един и същи човек във Фейсбук по 30 пъти в месеца. Живите мъртви. Тези зомбита на виртуалния свят само ни показват, че нищо не изчезва не гасне не се прекъсва, докато те не решат. Какво да ги правиш технологиѝ, те знаят по-добре от нас. А за нас? Вече не съм убедена, че знаем каквото и да било. Всичко се мени, всичко се изкривява. Живеем в интересни времена. В паралелни светове на битието. Над, което по традиция нямаме контрол. Остава ни да вярваме, че има една сила отвъд нас, която съблюдава някакви принципи на случване. Някаква еволюция, реална, така да се каже. А не утопично технологична, усложняваща и без това разпръснатите ни мозъци. Гугъл се зареди най-сетне, до скоро. Аз ще се гмурна. Във все по-плиткото ни море от пъстрота. Кликвам и се потапям в обикновена капачка от ракия, в която някой е събрал своите стремежи за правилност, монетаризация и логизъм. Чужд логизъм. Не човешки. Но така става, като избягахме от себе си.
Comments